Archive for април, 2014

Podcast 2014

Здравейте отново.

С подкрепата на Сашо се събрахме аз, той, Васко и Петко след огромен зимен сън. Темите са, както винаги, актуалните. Приятно слушане!

Play

Защитата на Венгер като самоцел

Здравейте, драги изстрадали читатели!

Вълнуващи времена в северен Лондон. Вълнуващи в негативния смисъл на думата. В ерата на глобализацията и интернет за всеки от нас е много по-лесно да следи настроенията на арсеналското множество по целия свят. Аз съм сравнително редовен посетител на родния сайт и най-вече на форума на фенклуба на Арсенал в България. Но едно време това не ми беше достатъчно. Прекарвах часове в един-два чуждестранни форума, характерни с „обобщителния” им характер. Фенове на всички отбори, с различни демографски профили и отрасли в коренно различна среда. Там също имаше буйни страсти, по нищо неотстъпващи на нашенските. Дори имаше един ирландски „арсеналец”, който беше особено неприятен с изменчивото му мислене след всеки слаб мач. Спомням си, че тогава дори основах онлайн клуба „With Wenger ‘till I die”. Признавам, че се отметнах от думите си след няколко сезона. Постепенен, но сигурен процес. Някъде след като Алмуня беше потопил още един щурм към титлата.

Но защо изобщо го бях създал? Може би защото вярвах, че начело на нашия клуб седи един не просто успешен, но и отговорен и достоен човек. Вярвах, че икономическото му образование и гордостта му не пречеха да извлича максимума от наличното и че ако види, че това вече не е така, той най-добре ще усети кога да предаде поста на наследника си. По същия начин, по който отсъждаше по перфектен начин кога по-старите ни играчи показват спад във физическите си данни. Договорите за една година винаги са били повод за полемика, но тогава решението не изглеждаше толкова спорно.

„Избърсвам праха” от блога на „Арсенал България“, за да напиша статия по същата тема, като предпоследната ми за Венгер (One Arsene Wenger и конфликта между феновете). Ако искате да си припомните мнението ми с подробното описание на миналите сезони, може да го прочетете точно там. Сега искам единствено да допълня основната мисъл.

След още един сезон, в който отборът показва две поляризирани лица, хората, които бяха непреклонни в позицията си, стават все по-малко. Съмнението бавно се промъква и в умовете на най-деликатните. Фенове на един и същ отбор се нападат помежду си, от онлайн платформите, до улиците на Лондон. Но цялостно се забелязва как вълната на неодобрение към нашия най-успешен мениджър бавно и сигурно расте.

Синдромът "край на сезона".

Синдромът „край на сезона“.


Тук искам да акцентирам върху интересното. Моите приятели от фенклуба често критикуват нашия форум и първосигналното мислене на някои от най-активните му потребители. Но истината е, че мястото се промени в последните години. Хората си изградиха навици, особено с оглед на сходните сценарии от сезон на сезон. По мои наблюдения, почти никъде няма да намерите толкова стриктен и „внимателен” тон към Арсен и всичките му играчи, дори да преровите целия интернет. Точно така, за мен форумът на Арсенал България е едно изключително умерено място, на фона на други онлайн платформи. Да, често се случва някой нов потребител да напада играчите или мениджъра, често показвайки инфантилно мислене и безкомпромисен и жесток тон, но в това няма нищо „българско”.

За сметка на това, „защитното” мислене и гордата подкрепа на всичко живо, облякло нашия екип, на моменти надхвърля всякаква логика. Хората гледат с чест на „перспективата”, на „дългосрочния план” и на миналото се гледа като източник на изколната истина за правотата на Арсен. Един доста избирателен поглед на отминалите години, който всеки сезон го прави все по-далечно. Едно време наистина мислех, че хората искат да защитят честта на Арсен на всяка цена, но сега всичките аргументи, предъвкани вече хиляди пъти, единствено разводняват сериозните дискусии по темата. Чак се чудя дали хората не използват ситуацията, за да се разсеят сами от случващото се. Един потребител обижда мениджъра и следващите десетки мнения са на „рицари” приели публикацията като предизвикателство. Със сигурно е по-лесно да се съсредоточиш върху изравянето на старите, все по-носталгични аргументи за добрите дни на Арсен, вместо да погледнеш към настоящите проблеми. Освен това е отлично алиби и отклонение от наистина належащата тема.

За мен това е жалко, защото и при нас и по целия свят има недоволни фенове на Арсенал, които задават повече от логични и искрени въпроси. Те имат право да ги задават и единствено по този начин може да се стигне до някакво решение в очите на всички. Иначе е ясно, че ние сме безгласни букви и че никога няма да повлияем на случващото се на високо ниво. Но затова ли гледаме футбол? Нито аз, нито вие, някога ще изберем стартов състав, ще направим смяна, или трансфер в нашия любим клуб. Но нима това е смисълът на подкрепата на един отбор? Точно най-големият чар на този спорт са нюансите и решенията които се взимат при всеки мач, а и между мачовете. Замисляли ли сте се с колко човека сте винаги на едно мнение? Възможно ли е това изобщо? Защото развитието на нашия тим задава много повече въпроси от актуалния „за или против” Венгер. Има достатъчно база за разногласия.

А ние имаме проблеми. Достатъчно проблеми, за да не превръщаме всеки спор в обиди, следвани от пледоарии за отдавна минали дни. Някои от нас са прекалено състрадателни към Арсен. Той ни направи фенове, но клубът Арсенал ще го надживее. Той живее с тежестта на работата си, но не е мъченик. Един от най-добре платените мениджъри в играта. Отнася се с презрение към медиите и все по-често надценява качествата на привлечените от него играчи. Не казвам, че положението не е деликатно. Играчите трябва и да вярват, но самовнушението няма да ги направи по-велики. Изглежда сякаш предишните успешни състави наистина не са се нуждаели от потупване по рамото и не са се „вдигали” по интервютата след всеки слаб мач. Сякаш имаше много по-малко пресконференции, много по-малко изказвания и един по-агресивен и непримирим състав. Защото въпреки всичките ни страхотни индивидуалности, тези хора наистина си помагаха на терена. С малки изключения отвръщахме на агресията с агресия. Несправедливостта вбесяваше играчите не по-малко от нас самите. Помните ли как Анри говореше с Майк Райли след мача на Олд Трафорд? Ами последният финал, който спечелихме? Трябва ли да споменавам Киоун срещу ван Нистерлрой? Далеч изглеждат тези дни.

Истината е, че съвременните футболисти живеят в собствена реалност, но никъде това не е по-подхранено от политиката на уединение, която Арсен практикува. С разрастването на клуба като глобална марка се губят някои от по-личните връзки, които играчите едно време са имали с феновете. Вече не говорим за семейната атмосфера на Хайбъри, а за една огромна империя. Това не са мои думи, това е мнението на Кевин Уичър (автор на списанието Gooner) от книгата му „Making of a modern superclub”. Това бе и причината да правим дълги години летните лагери в Австрия. От първа ръка мога да кажа, че по-спокойно място в Европа трудно би могло да се намери. Идеята ми е, че цялата тази близост, която социалните мрежи и постоянните снимки симулират, е една лъжа. Това са млади момчета и животът им е твърде безпроблемен, за да вникнат в дъното на нашата спортна злоба.

Не знаем какво следва, но всеки има мнение.

Не знаем какво следва, но всеки има мнение.


„Само трофеите ли ви интересуват?”

По мои наблюдения съществуват два типа „стари” фенове. Едните парадират с тяхното търпение и държат да демонстрират, че в дългосрочен план по-„висши” цели са важни. Другите отдавна критикуват Венгер и постепенно негативизмът им се засилва. Лично аз се убеждавам, че с гледане в перспектива всичко може да се смекчи. Нищо няма значение, стига да сме живи и здрави. „Може никога никога нищо да не спечелим, но ще сме фенове на този отбор и това е.” Дотук добре, но нима тези хора никога за нищо не се ядосват? Това безгрижие не ми изглежда искрено. Хората негодуват далеч не защото ги интересуват само трофеите, а защото с лека ръка проиграхме отлични моменти да ги вземем. Трудът на нашите играчи и нашият мениджър щяха да бъдат отпечатани на тези трофеи, а в бъдеще няма гаранция, че такива сезони ще са често явление.

Напоследък похватът с „търпението“ се използва за защита на някой играч. Жиру е феномен в този случай. Феновете го сравняват с Рамзи, отново изключително селективно. Не помня такава защита срещу друг нападател на Арсенал. Сякаш нямаше достатъчно любов за Шамак. А той просто бе засенчен от много по-качествен (като играч) играч. Ако вземем нов силен нападател, Жиру ще може да краси нашата скамейка дълги години. Защото цената му при нас не се е вдигнала особено. Когато един фен иска да защити играч, той винаги ще намери начин. При оценяването на качествата на всеки един има голям субективен момент и симпатията често играе решаваща роля. Аз нямах нищо против Жиру, когато пристигна, но в момента не виждам никаква причина и да му симпатизирам. Не е като да играе без пари, по дяволите. Ще го освиркат ли? Горкият той. Играчите, които са ми симпатични, няма да са симпатични на някои от вас и обратно. За едни сме готови да дадем повече време, за други сме готови за сделка при първата спекулация за напускане. Едно време наистина Венгер ни бе дал повод да сме търпеливи с почти всички негови трансфери. Но в настоящия момент добрите и лошите сделки са все по-близо по брой. Това съответно води и до повече въпроси.

Друго множество пък се опитва да омаловажи негодуванието около целия клуб. За тях също нищо не е станало и те предпочитат да гледат от високо, сякаш са дясната ръка на Арсен. Пак говорим по-скоро за самоцел, за някогашна лоялност, която сега е просто инат, който не дава ясни индикации за бъдещо развитие. А едно време тези хора наистина изглеждаха убедителни! Елементарната аналогия е за музикантите, които настояват да умрат на борда на Титаник и продължават да свирят една и съща мелодия вече няколко сезона. Критиката и думите на зложелателите със сигурност стигат до Арсен, но предстои да видим дали няма да се отнесе с тях както го е правил досега и с най-малките съвети от външна страна – с презрение и безкрайна гордост. Затова смятам старата фраза „Arséne Knows“ за изключително непродуктивна за футболното бъдеще на този клуб.

Тук искам да подчертая, че моментът на смяна на позицията е ключов. Човек, който още в първите години след загубения финал за Шампионската лига вече е говорил за смяна на мениджъра, е бил по-скоро нетърпелив и неразумен. Тогава наистина тъкмо сменяхме поколение и сякаш все още можехме да се вдигнем за важните мачове. Стадионът се изплащаше и стабилността беше наистина решаваща. Малко суша нямаше да убие никого. По същия начин обаче трябва да се забележи моментът, когато развитието прогресивно става все по-незначително, като стъпките в последните осем години са по-скоро назад, независимо какво ни казват цифрите в края на финансовата година.

Моментът е подходящ Венгер да си отиде с трофей. Важно е човек да усети сам края на една ера. Винаги се сещам за Дейвид Сиймън и начина, по който той изпусна правилния момент да окачи обувките. Сега мнозина го помнят с гола на Роналдиньо и слабата му форма от последните активни години. Хората забравиха бързо един легендарен вратар и за Арсенал, и за Англия. По същия начин сега Арсен ще бъде запомнен с тези звучи шамари от ключовите противници, дошли по един сходен начин. Каквото и да говорим, всеки един от нас започва сезона с поглед към мачовете с топ четири и се бои от най-лошото. Рекордът ни на стадионите на Манчестър Юнайтед и Манчестър Сити се влошава, а Челси преди години не можеха и да мечтаят за такава поредица срещу нас. Към всичко това ще бъде добавена и „сушата”, като дори ние да знаем за нашия прекрасен стадион и трудът за осъществяването му, това извинение не може да важи за някои шокиращи решения взети през този период. Не знам какво ще стане през лятото, но надеждата ми за промяна остава.

Нагоре