Здравейте отново след дълга пауза!

Искам да започна със специална благодарност за Дидо, чиято намеса доведе до посещението на третия ми мач (изобщо) на Арсенал. Ако не бяха той и Боби Киров (господин Hashishev във форума ), най-вероятно ентусиазмът ми щеше да отстъпи на грубата студентска реалност на българин в чужбина.

Пътешествието по посока Мюнхен се разви по план. Боби, Радо, Стани и Владо спряха във Виена в деня преди мача. Градът, в който се подвизавам в последните почти четири години и който е основната ми база за сравнение на други европейски градове.

Ден първи. Радо, Владо, аз и Боби Киров.

Ден първи.

На следващата сутрин потеглихме към баварската столица. Настроението ни беше подобаващо добро. Типично за хора, които се познават от доста време. Аз бях впрегнал целия си ентусиазъм, за да преборя умората от последните няколко работни дни. На никой етап от очакването на 13-и март не мислех за развоя на мача. Просто знаех, че цялостното преживяване ще е от много по-голямо значение. Когато губим, тъгата сякаш се разпределя помежду ни, всеки носейки своя дял. От друга страна, когато печелим, сякаш еуфорията са умножава. Тези моменти подхранват убеждението ми, че наистина фенството се простира по-далеч от дистанционното управление и покупка на артикули с някаква емблема. Далеч не съм най-радушният човек на земята, но такива моменти показват кои са истинските приятелства.

Достатъчно с лирическите отклонения. :) Минавахме бързо покрай образцови сгради и образцови земи, отделени от образцови мантинели на образцови пътища с образцови маркировки. Трябва ли да ви казвам какъв беше цялостният пейзаж? :) Такива моменти ме карат да осъзнавам колко ми липсва малко хаос понякога. Дори леката катастрофа малко преди границата с Германия не можа да забави пътуването ни значително. За щастие не изглеждаше като нещо сериозно и властите бързо бяха намерили начин да разчистят частите без да забавят прекалено движението.

Скоро след това се насладихме на алпийския пейзаж (образцов по един различен начин), като останалият сняг по върховете го превръщаше в приказна зимна картина. Неусетно преминахме на немска земя и скоро се отзовахме в предградието на Мюнхен. GPS-ът на нашия шофьор превърна намирането на хостела в лека формалност и окончателно уби интригата за търсенето на адрес на ново място. :)

Взехме билетите, оставихме багажа и потеглихме към Marienplatz, където срещнахме голяма част от гостуващите фенове на площада. Песента за Жиру беше любима на лондончани, макар да бе срещана и с недоволство от критиците му. Според мен причината е, че е най-забавната откъм мелодия. Въпреки влошаващото се време всички снимаха наред и очакването и  емоциите постепенно се покачваха.

Срещаха се и фенове на домакините, разбира се, но до реални проблеми изобщо не се стигна. Като повечето западноевропейци, германците са сдържани, на моменти дори твърде сдържани.

След няколко снимки отидохме при голямата част от софийския състав в един бар близо до площада. Там също имаше фенове и на двата опонента, а нашата маса се постара да приглася на песните на една „английска” маса в ъгъла. Един от тях дойде да пее с нас и дори ми подари знаме на Арсенал. Доста голямо, без конкретна регионална принадлежност и гордо носещо старата емблема. Бързо решихме да им подарим един от нашите шалове. До края на вечерта се оказа, че не само те са получили шал на Арсенал България. Лично аз много си харесвам шала, но идеята да популязираме клуба по този начин сякаш е още по-добра.

На излизане от бара си разделихме бутилка водка, подпомогнати от представители на „Арсенал Словения”. Някои от тях се оказаха стари приятели на Ради (Radsenal във форума) и това ни превърна в една от най-шумните групи на площада.

Леко замаян, аз вече не можех да правя съпоставки между Мюнхен и Виена, като и засилващият се вятър не ми правеше впечатление. Най-накрая потеглихме към метрото, което бе наистина пълно до предела си (потеглихме към стадиона около 19:45 местно време). Имаше доста „цивилни” германци сред джунглата от пияни англичани. Един от тях ми каза, че пътят до Алианц Арена трае повече от 15 минути. На слизане тези минути ни се сториха доста повече, като времето обещаваше все по-трудни условия за нашите момчета на терена.

И да паднем, и да бием...

И да паднем, и да бием…

Стадионът изглеждаше внушително в нощта. Най-голямата разлика спрямо Алианц Арена по телевизията е, че сградата е доста по-голяма в действителност. Тази вечер светеше в червено, но доколкото разбрах цветовете зависят от това дали Байерн, Мюнхен 1860 или Бундестимът играят. Въпреки това бе забавно да прочета мнения от фенове на Байерн, че модерната арена привлича много туристи и че „успехите в Европа спряха, откакто сме на новия стадион”. Звучи ли ви познато? :)

Стигнахме до стадиона тъкмо навреме и намерихме нашия сектор около минута преди началото на мача. Но не всички се движехме заедно. Някои от нас дори изпуснаха първия гол. Местата ни бяха на самия горен край на стадиона в най-отдалечения сектор. Аз и момчетата от фенклуба пеехме с цяло гърло, като слисаните немски фенове допринесоха за това да „превземем” атмосферата на стадиона. За показателна намерих случката с един англичанин, който се настани до мен чак към 20-ата минута. Без да е особено активен в песните, той бе изненадан да разбере, с помощта на светлинното табло, че изобщо сме вкарали. Очевидно гостуващите ни фенове винаги пеят като за последно, с или без гол в наша полза.

Преобладаваха песните за Жиру и Касорла, по причини, които по-горе съм описал. Все пак имаше време и за „One nill to the Arsenal”. Дори доминацията на Байерн до края на първото полувреме не помрачи особено нашето настроение, като лично аз видях много по-добро представяне, отколкото очаквах."Tower Cam"

На полувремето помогнах на Владо да закачи знамето на Стара Загора. Търсете го във втората част на записа. :) След интервала нещата на терена бавно се подобряваха от наша гледна точка. Песните не спираха, но повечето се насочиха към съдията, който, подобно на онзи срещу Милан миналата година, направи всичко възможно играта да се накъса напълно. Неприятен остана моментът със засадата, защото на стадиона феновете последни забелязват флага. После дойде голът, който отново отпразнувахме подобаващо, но той сякаш бе отделен само на един миг от симулацията на Робен, която прати Байерн в обетованата земя около нашето флагче за ъгловия удар.

Като всички и аз бях много доволен от огранизацията в защита и представянето на Фабиански, но те идват в твърде късен етап от сезона. Един мач няма да направи футболната ни пролет, като и четвърто място не би следвало да е особена чест, но не вярвам да има фен, който вътре в себе си да не е изпитал поне малко гордост от раздаването и смелостта, която най-сетне показахме. Споделях мнението на Боби (Киров) преди мача – ние двамата нямахме особена вяра, но силна надежда. Не смятам, че вярата е есенциална, що се отнася до феновете. Максималното, което можем да направим, е да подкрепяме отбора до последната минута. Вече кой в какво вярва си остава личен избор.

Немските фенове бързо се изнизаха, като повечето от тях бяха по-скоро унизени отколкото щастливи от класирането си. Отново прилики с „Емиратс” в това отношение. Огледах се и видях много тъжни лица, но с оглед на очакванията ми, аз получих всичко, за което бях дошъл, та дори и повече. Сбогувахме се с тези от нас, които бързаха и се наредихме на дългата опашка към метрото.

Вечерта приключи в Хостела, като в малкото барче в сградата гледахме повторения от двубоя заедно с някои други арсеналци, които бяха избрали да се настанят там. Заобиколени от стари приятели, нашето настроение бе много по-добро от тяхното. По-активните представители на дружеството дори останаха да играят билярд до малките часове на денонощието.  Аз и хората от моята кола предпочетохме да спестим малко сили за следващия ден. Като цяло останах доволен от мястото и бих го препоръчал на всеки, който иска да посети Мюнхен за кратко.

Спирка в Залцбург.

Спирка в Залцбург.

Нашата кола прекара следващия ден в туризъм, най-вече в (магазините на) Мюнхен и Залцбург. Оставиха ме във Виена, като по-късно до мен достигнаха новините за проблемите в Унгария със силния сняг. За щастие всички са се прибрали благополучно, но връщането е било особено тежко. Това е и една от причините техните впечатления и снимки да достигнат до вас с известно закъснение.

Преживявания като тези се оценяват напълно след време, когато всички се приберем и делникът ни върне към обичайните ни задължения. Досега не съм бил на скучна екскурзия с ASCB, но се съмнявам, че такива изобщо съществуват.  Най-добро си остава усещането да срещнеш хора, които от месеци не си виждал и разговорът ви да продължи сякаш никога не е спирал. На моменти направо не осъзнаваме колко късмет имаме, че точно фенклубът на нашия отбор е стигнал толкова далеч.

Спестих някои по-малко пристойни детайли от мероприятието, но с удоволствие бих ги споделил на тези, които се интересуват. :)

До нови срещи и да си пожелаем повече мачове мачове като този! Пожелавам ви също и повече посещения на мачове с нашия фенклуб, за да усетите сами това, което ние усетихме!