Archive for януари, 2011

Нужна ни е стъпка в правилната посока!!!

Здравейте, приятели.
Ето че дойде време за поредния мач от натоварената програма на „артилеристите“ и той ни изправя срещу един корав съперник.

We're going to Wembley!

В първата среща с Лийдс се видя, че дори когато излезем с голяма част от титулярите, подценяване на противника може да ни изиграе лоша шега.

За мен, един от основните проблеми на отбора в момента е психологическото състояние на играчите.
Редуването на добри игри като мачовете за шампионата срещу Бирмингам и Уест Хам е доказателство, че когато момчетата на Венгер играят спокойно, нещата сякаш сами се нареждат.

След такива мачове обаче идват двубои като тези за купата, където някои играчи сякаш не знаят за какво са излезли на терена.
Тук не става въпрос за подценяване на един или друг турнир, защото на всички ни е ясен гладът на играчите за трофеи, но според мен тук се намесва психологическият елемент.

В предстоящата среща с Лийдс е много важно отборът да играе концентрирано, защото „белите“ показаха, че няма да изпуснат нито един шанс, който се открие пред тях. В първата среща те демонстрираха добра комбинативност и завидно спокойствие срещу по-именития си съперник. Тези качества едва не ни костваха отпадането от турнира.

Лично мое притеснение е състоянието на Андрей Аршавин. Венгер постоянно настоява, че лошите му игри се дължели на натрупана умора, но аз смятам, че проблемът е по-сериозен. Няма смисъл от ненужни нападки срещу футболиста, защото още с идването му в отбора на всички би трябвало да ни е било ясно, че руснакът не е от онези играчи, които се раздават във всяка среща. Той е по-скоро футболист, който цял мач може да е назабележим и да реши срещата с едно отиграване. Притеснителното тук е, че той все по-рядко започна да демонстрира това си качество.

Основната тежест в мача с Лийдс би трябвало да падне върху защитата. Безспорно едно от откритията за титулярния състав тази година е Джуру. Да, от време на време показва слабости най-вече в позиционирането си на терена, но пък компенсира с изключителна издръжливост и мощ. Вратарският пост вече не изглежда да е най-големият проблем за Венгер, което мен, като фен, много ме успокоява.

Няма какво да се лъжем, Лийдс ще даде всичко от себе си, за да се класира напред в турнира, а ние, от своя страна,  трябва да направим същото. Надявам се, че първата среща е била показателна за Арсенал на какво са готови играчите на Лийдс и че всяка наша грешка може да бъде наказана.

В тази среща много показателни ще бъдат първите 20-тина минута. Обикновено сме свикнали да виждаме любимците си да се развихрят през второто полувреме, но сега е важно още от първия съдийски сигнал момчетата на Венгер да се хвърлят в мача и да покажат решимостта си за победа.

Ако реализираме бързо попадение, това ще бъде удар по повишилото се напоследък самочувствие на Лийдс. Ако трябва да бъда честен, първата среща приятно бях изненадан от играта на нашите съперници. Определено, ако бяха извоювали победата, тя щеше да бъде заслужена.

Е, надявам се, че днес ще изгледаме една по-спокойна среща, в която няма да стоим на нокти до края. Пожелавам на всички лека и убедителна победа над един достоен съперник.

3 сладки точки на Болейн Граунд

Емил Гинев

Робин и Тио във вихъра на атаката

Вечерта несъмнено е добра, драги артилеристи!
Разочарованията за местните купи вече са зад гърба ни, а в кошницата добавяме нови три точки за актива в Премиършип. И ако е имало леки притеснения в началото на мача, породени от отдадеността на играчите на Уест Хем, то те бързо бяха заличени. Тринадесетата минута се оказа фатална за отбора на Аврам Грант, а вероятно и за него самия. Още от сутринта SkySports оповести, че достоверни източници са се сдобили с информация за евентуален заместник на израелския мениджър – Мартин О’Нийл. Попадението на ван Перси в началото на двубоя едва ли е било по вкуса на домакините, но със сигурност се услади на играчите и феновете от по-успешната част на Лондон. Уолкът с типични свои действия по крилото подаде пас по земя в наказателното поле и Насри хитро остави топката за холандския нападател, намиращ се на точното място в точното време. Точно това, от което отборът на Венгер се нуждаеше. Макар че Уест Хем полагаха усилия, доколкото могат, този гол даде необходимата увереност на играчите на Арсенал. До края на двубоя те поеха контрол върху събитията на терена и макар и домакините да имаха своите положения, основно след липса на концентрация в нашите защитници, бях спокоен за възможността да победим без да играем на най-висока предавка. Нещо, което ще играе важна роля оттук до края на сезона. Способността отборът да печели подобни мачове, макар и да не играе на 100% от възможностите си, ще е ключова през настъпващия кулминационен период, в който се струпват решителните битки на всички фронтове.
Отново връзка между ван Перси и Уолкът доведе до втория гол във вратата на Грийн. Този път Робин подаде на Тио, а в ситуацията и двамата показаха усет и настойчивост, донесли положителния резултат. Два гола преднина на полувремето и допълнителни поводи за притеснение в съперниковия лагер. Заслужава си да обърнем внимание, че младата надежда на вратарския пост Счезни се намеси стабилно в няколко ситуации. Аз също имам позитивни очаквания за поляка и определено такива мачове са от полза за него. Опитът е ключов елемент за всеки вратар, а Войчек напоследък получава достатъчно шансове да трупа такъв. Едва ли има поводи за недоволство от подписания нов договор.
През второто полувреме „артилеристите” играха достатъчно силно, така че да не допуснат спомените от пропиляната миналия сезон преднина от два гола на Ъптън Парк да се настанят в съзнанието на феновете. По-напористи атаки бяха редувани със спокойни разигравания. Крайният резултат оформи отново ван Перси. Тио Уолкът бе спънат в наказателното поле, а Робин реализира отсъдената дузпа, въпреки че Грийн позна посоката на удара. Ще ми се да кажа няколко думи за двамата голмайстори днес, пък макар и извън контекста на двубоя. Нещото, което винаги ме е впечатлявало и при двамата, е тяхното отношение към футбола. Истинската страст към играта е нещо, което наистина не се среща чак толкова често. А към нея и двамата добавят усърдие, интелигентност и желание за подобрение. В този ред на мисли, наистина изпитвам огромно разочарование заради контузиите на ван Перси. Дори и понякога да се намерят хора, оспорващи таланта му, отношението му към играта е достойно за адмирации. И мисля всички ще сме щастливи, ако нещата за него потръгнат добре в периодите, когато не е контузен. За удължаването на тези периоди вярващите могат да запалят свещ, а останалите да се заредят с надежда. Аз лично пожелавам на ван Перси повече добри моменти в кариерата му оттук-нататък.
Колкото до Тио, аз също нерядко съм имал съмнения относно неговите чисто футболни качества. Но, четейки интервютата му, изпитвам възхищение. Един млад човек, търпящ критики от ляво и дясно, загърбва словесните спорове и работи усилено. Анализира слабостите си и тренира допълнително върху тези аспекти от играта, които искат подобрение. А това е основната характеристика на успелите хора – анализират проблемите си и търсят тяхното решение. Това ме подсеща за едно интервю на Анри. Рекордьорът по голове в историята на Арсенал разказваше за ролята на своя баща във футболното си развитие. Още като дете Анри е отбелязал 7 гола в един мач. Въпреки това на път за дома баща му се е държал изключително строго и е наблегнал на пропуск, направен от младия Тиери в мача. Така от ранна възраст Анри е разбрал необходимостта от постоянното подобряване на качествата дори когато на пръв поглед изглежда, че перфектното представяне е постигнато. Неслучайно французинът се превърна в съвършения нападател. :)
Е, това е от мен, уважаеми фенове! Насладете се на неделните мачове от Премиършип – три местни дербита, а черешката на тортата е на Уайт Харт Лейн – Тотнъм срещу Юнайтед. Приятен завършек на уикенда!

We HAVE to win at Upton Park

Здравейте, фенове на най-успешния лондонски клуб!

След тежката седмица с цели два разочароващи мача за купите, фокусът отново се премества към Висшата лига и тези от вас, които не милеят за по-малките трофеи вероятно потриват доволно ръце и се подготвят за вълнуващ уикенд. А точно този уикенд се очертава наистина да е пълен с емоции, след като се срещат Уест Хем и Арсенал, Бирмингам и Астън Вила, Съндърланд и Нюкасъл, и Ливърпул и Евертън. Толкова много омраза за два дни! Не знам за вас, но аз обичам омразата. Всъщност двата стълба, на които се крепи несекващия интерес към футбола, са именно любовта към избрания клуб и омразата към съперника.
Далеч не е лесно обаче да проследиш и разбереш пътищата на омразата в лондонските футболни дербита. Ако сте достатъчно упорити и имате свободното време да преровите уикипедия и да разпитате всички англичани, които познавате, а и да изслушате мнобройните им вметки, забележки и спомени, които нямат нищо общо с темата, ще ви направи впечатление, че в днешното модерно общество всеки си има собствен враг, когото ненавижда най-силно, наред с обществения(общия) враг, когото всички ненавиждат по презумция.
И ако на всички е ясно, че Тотнъм мрази Арсенал, защото са „натрапници“ и освен това са им отнели мястото в първата дивизия през 1919-a година със „съмнителни методи“, то за омразата между Челси и Тотнъм причините са забравени като при Монтеки и Капулети. „Спърс“ твърдят, че Челси са започнали…но едва ли някой може да си спомни защо. Тотнъм напоследък мразят Челси, защото ги свалиха с още едно място надолу в ранглистата на лондонските отбори. От друга страна имаме Фулъм, които съвсем по правилата на локалната географска ненавист асоциират за свой най-голям враг Челси. Но феновете на другите отбори в Лондон просто отказват да мразят Фулъм, дори и тези на Челси не отвръщат подобаващо на техните лоши чувства, а дори ги считат за симпатични. Странно, нали?
Особено в последните години не е трудно да попаднеш на фен на Челси, който смята Арсенал за най-големият враг – отборът с най-много постижения в Лондон, отборът с най-голяма фенска маса и извън границите на Острова. Съвсем разбираемо е защо никой не харесва Арсенал. И ето, че стигнахме до Уест Хем. Уест Хем също мразят Тотнъм, като причините най-вероятно са свързани със златните години на английското хулиганство и конкретни моменти извън терените, по пъбовете, станциите на метрото и тесните улички в иначе тихите квартали. Феновете на Уест Хем обаче имат място в сърцата си и за Челси и едно особено просторно кътче за Милоул. Милоул от своя страна ненавиждат не по-малко „чуковете“, за което може да свидетелстват всички по-възрастни граждани на английската столица. Милоул са и най-големият враг на Чарлтън, Чарлтън мразят и Кристал Палас, които пък ненавиждат Брайтън. КПР мразят Челси, Даренгам & Редбридж мразят Лейтън Ориент, а Лейтън Ориент мразят Саутенд. Ако слезнем още по-надолу по дивизиите можем да разберем и, че Барнет имат отколешно съперничество с Енфийлд. А всичко, което остана от Уимбълдън ФК е омразата между новите клубове „кръвния син“ АФК Уимбълдън и доведения МК Донс. Ако може да се тегли чертата, равносметката би била, че всички мразят Тотнъм (съвсем логично), че всички завиждат на Арсенал (още по-логично) и че Уест Хем мразят всички. Това би могло да бъде обяснено много лесно. През 60-е години Уест Хем имат Боби Муур, Джоф Хърст и Мартин Питърс. В този състав „чуковете“ печелят купата на ФА и КНК. С огромната заслуга на именно тези трима играчи Англия става световен шампион на Уембли през 66-а, макар и при скандални обстоятелства с доста обсъждания и до днешен втори гол на Джоф Хърст. На клубно ниво обаче дори тези легендарни личности не успяват да покорят най-бленувания трофей – титлата в лигата. А дори Тотнъм има две титли. Представете си колко унизително е да си фен на „чуковете“ и колко огорчени и ядосани се чувстват. В последните десетилетия Уест Хем е по-скоро фабрика за талант, която създава и отглежда футболисти като Франк Лампард и Рио Фърдинанд, за да се озоват накрая в Челси или Манчестър Юнайтед. Малка утеха е вероятно, че не са в омразния Арсенал. Но това не променя вечната летаргия, в която е изпаднал клубът още през 70те със залеза на златното поколение. Ups and downs би могло да е заглавието на новото издание на историята на клуба, от честия флирт със зоната на изпадащите, до вълнуващо завръщане в топ първенството и кървав финал за купата на ФА. Уест Хем са може би най-противоречивият тим във Висшата Лига. Никога не са били достатъчно добри, но никога не са били и достатъчно зле, че да забравим за тях завинаги. Ако се чудите за какъв дявол ви говоря тези неща, обяснението е много просто – защото мразя Уест Хем. Не само защото клубът е приютявал играчи като Крег Белами, Йоси Бенаюн, Джърмейн Дефоу, Карлос Тевез, Боби Замора, Хавиер Масчерано, че дори и Теди Шерингам, но това е една добра причина. Основната причина е твърде голямото самочувствие, което този клуб и феновете му притежават. Те дори отказват да приемат, че Англия надживя и се отрече от хулиганството, което е запазената марка на привържениците им. Просто защото са твърде специални, че правилата да се отнасят за тях. Сигурна съм, някои от вас се възхищават от това, че Уест Хем никога не навежда глава. Според мен, ще им се отрази добре поне веднъж да го направят. Отдавна чакам момента, в който ще изпаднат отново и едва ли ще съм особено огорчена. Сигурно повечето от вас си спомнят, как точно се измъкнаха от тази съдба през 2006/07. След като бяха разследвани и намерени за виновни за трансферите на Масчерано и Тевез, асоциацията се смили над тях, наказвайки ги само с парична санкция, а вероятно трябваше да загубят и немалко точки. Точки, които в крайна сметка спасиха отбора от потъването. Без да отричам усилията, които положиха през втората половина на сезона и особено в последните му седмици, това беше възможно само благодарение на играчите, които привлякоха неправомерно и за тази злоупотреба спечелиха по-скоро овации.
Ако трябва да кажа няколко думи за утрешния мач, защото вероятно много от вас четат тези редове именно затова, то просто бих искала да видя как Арсенал поставя „чуковете“ на мястото им. Без повече геройства, без приказки за малкия боец Уест Хем. Искал да видя как юмрука на Арсенал ги праща още по-дълбоко на дъното(ако има по-дълбоко от 20-ото място в лигата). Трябва да се научим да се възползваме от малкото ситуации, в които съперникът ни е лишен от всякаква привилегия и е притиснат до стената. Втори фарс като този с Уигън би бил твърде много, това са може би най-лесните точки за взимане, без да подценявам атмосферата и тежестта на лондонското дерби.
На новинарския фронт няма много, по всяка вероятност Венгер ще се опита да привлече защитник, но както обикновено, твърди, че няма да се отрече от принципите си. Не знам дали Силвестре беше принцип или изключение, но и в двата случая предпочитам да не падаме толкова ниско отново.
Пожелавам ви страхотен футболен уикенд, дано имате възможност да наблюдавате повечето мачове, както споменах, доста от тях си заслужават и нямам търпение шоуто да започне!
П.П. Осъзнавам, че споменах твърде много пъти думата омраза, затова:
We love you Arsenal, we do! We love you Arsenal, we do! OOH, ARSENAL, WE LOVE YOU!!!

РЕТРО СТИЛ

ФУТБОЛЪТ

Градът е Лондон, а мъглата превръща всеки човек в анонимна сянка, обикаляща улиците на мегаполиса. Биг Бен отмерва последните часове на работния ден. В лондонските предградия настъпва оживление. От ситуираните там фабрики излиза върволица от хора, които се втурват в различни посоки. Важна за нас обаче е една малка група, която се отделя от останалите и се запътва към игрището близо до реката. Те имат мисия. Много по важна от това, с което са се занимавали през деня на работното място. Те имат мач срещу отбора на съседната фабрика, която се намира отвъд реката. Това е дерби. Това извисява тези обикновени хора над масата. В този момент те вече не са работници, те са футболисти. За това звание не получават пари, слава или внимание, но те и не ги търсят. Те просто искат да играят любимата игра.

Нашите герои са се запътили към съблекалнята, която всъщност представлява пространството под единственото дърво, издигащо се над поляната.

Те не получават енергийни напитки, специални масажи или професионални напътствия.

Ето, че моментът, който така дълго са чакали, дойде. Ръчно ушитата топка е поставена в центъра на терена и всичко е готово за първия съдийски сигнал. Всичките петнайсетина зрители на това зрелище започват да надъхват своите герои. Всички футболисти на терена са облечени с еднотипни работнически ризи, къси гащета, вдигнати чорапи и бракувани работнически обувки. Е да, не са еталон за стил и финес, но желанието, което влагат в играта, ги прави точно толкова големи, колкото са се чувствали в този така важен за тях мач.

Мачът свършва. Има победители, има и губещи – и двете обаче се приемат с достойнство, както и трябва да бъде. Никой не е видял нито триумфа, нито падението. Но това не ги омаловажава. И така на този затревен ландшафт, до онази река и онова дърво се сътворява история. История, която заслужава да бъде разказана, и история, която заслужава да бъде чута.

22-ма играчи, две врати и една топка. Това е футболът. Звучи много просто, нали? Да, просто е, защото не са намесени пари, международни интереси и очаквания на милиони фенове по света. Всъщност в миналото всичко се е свеждало до неща като чест, страст и мотивация.

Спомняте ли си причината, която ви е накарала да заобичате футбола? Аз лично си я спомням отлично. Отлично си спомням и факта, че това бе един футболист, който впоследствие се превърна в запазената марка на Висшата лига. Ако се питате дали той е играл в Арсенал – отговорът е не. Този футболист е Алън Шиърър. Играч-емблема, играч-икона, играч-еталон.

Споменах именно Шиърър, не защото Арсенал не са предлагали на футболната аудитория феномени като Лиъм Брейди, Иън Райт, Адамс, Бергкамп или Анри, а просто защото имах желание примерът да бъде външен. Да не бъде обвързан с  „артилеристите”, за да може всеки един от вас да се замисли за това, колко от днешните играчи приличат на тези от миналото. Като споменавам миналото, не визирам годините преди 90-те, а тези от 2000 г. назад. Смятам, че моментът, в който навлязохме в новото хилядолетие, бе и моментът, в който нещо във футбола се промени. Нещо в традициите се пречупи.

Защо в момента не се споменават имената на велики футболни отбори като Нотингам Форест, Нотс Каунти, Уимбълдън – срамно разформирован и превърнат в МК Донс, Лестър и т. н.

Отговорът е много прост. Те не играят при „големите“. Те не разполагат с финансови ресурси да привлекат вниманието върху себе си. Според мен това не е редно и лично аз често ще ги споменавам в статиите си. Не мога да се съглася с това – меркантилното бесило на съвременния свят да се увие около „вратовете” на тези легендарни клубове и да угаси искрицата, която те са запалили в историята на футбола на Албиона.

Аз лично съм привърженик на простотата във футбола. На мен не са ми нужни хипермодерните стадиони, не са ми нужни превърналите се в модна линия футблни екипи, не са ми нужни и опиращите се на най-съвременната технология футболни топки. Не смятам, че това са нещата, които са важни за истинския фен. Те правят привържениците предпазливи и претенциозни, което не им позволява да се насладят максимално на играта. Сега преди всеки мач се говори кой футболист какво казал, защо го казал, за кого го казал и мислел ли го е всъщност. Всяко едно изявление – било то на футболист или треньор, веднага се превръща в потенциална първа страница на утрешния спортен вестник. Футболистите станаха медийни звезди, модни икони и рекламна цел на продукти от конец за зъби до авиокомпании.

Всеки има свое виждане за играта, за това, как трябва да изглежда тя, как трябва да се играе.

Аз често си задавам един въпрос и той е: „Какво ни дава на нас феновете тази игра и какво ние феновете й отнемаме?”.

Е, на първата част на въпроса всеки сам може да си отговори. За мен е по-интересна втората. Моето мнение е, че ние, феновете, с нашите капризи и лавинообразно покачващи се изисквания отнемаме от автентичността и романтиката на този спорт.

Да, сега играчите са по-бързи, по- технични и по-футболно грамотни, но вече почти не се намират Личности в играта. А това вече е много жалко.

Е, скъпи приятели, надявам се да не съм ви отегчил с горните редове, но за мен бе много важно да ги напиша. Благодаря на всеки, който си е направил труда да ги прочет,е и помнете – това е само една игра (ама друг път)!!!

Топът не бе готов да гръмне, преди да го сгази тракторът.

Добро утро на всички почитатели на най-непредвидимия отбор в света,

Преди да кажа каквото и да е за мача, искам да поясня, че в прогнозите съм нещо като българския Пеле. Колкото мачове сме изгледали в Murphy’s или в Irish Harp, толкова пъти съм на километри от това, което реално се е случило след последния съдийски сигнал. Когато вчера казах, че ще имаме страхотни първи 20 минути, в които ще имаме удобни положения за гол, и след това ще се почнат мъките, ми се искаше също да не позная, но уви.

Мисля, че на всички е пределно ясен изборът на състав за снощния мач. Да, Венгер милион пъти е казвал, че когато мачовете за Купата на Лигата дойдат, той използва възможността да даде шанс на тези, които „чукат на вратата“ на първия отбор. Изгледали сме страшни домакински мачове, хвърляни са големи думи за талантите, които взимат участие в тях, и в същото време доста пъти видяхме, че тези играчи все още не могат да се справят на ниво, когато трябва да гостуват на на някой твърд отбор, пък бил той и от Чемпиъншип. Аз никога не съм имал проблем с този подход и дори когато стигнахме финала на турнира през 2007, бях привърженик на идеята Венгер да пусне болшинството от играчите, заради които отборът бе стигнал до „Милениъм Стейдиъм“. Тази година, по стечение на обстоятелствата, изведнъж се оказа, че всички „дадоха“ купата на Арсенал още преди полуфиналните двубои. В момента всички очакват Арсенал да триумфира и така да отскочи от станалия пословичен в последните 5 години трамплин към по-големите трофеи. Играчите, обаче, трябва да осъзнаят, че за постигане на успеха трябва да се поработи още малко, а провалът може да разбие целия ни сезон.

Някои хора се изсмяха вчера, когато видяха хореографията, която домакините бяха приготвили при излизането на двата отбора на терена. Смешно със сигурност не е, може би малко нетрадиционно, но никак не е изненадващо. Когато някой от нискоразредните отбори достигне такъв етап на турнира, това е празник и за феновете, и за играчите. Който гледа на Английския футбол отвъд 27-те милиона, платени за Дзеко, (никога няма да го нарека Джеко, защото, въпреки че отиде в Сити, харесвам играча и не ми дава сърце да му го причинявам) няма как да не е забелязал, че в тези мачове протичат някои трудно обясними неща. Сякаш спортният шанс винаги подкрепя отбора, който е излязъл да се бори с типичен за Албиона дух и непримиримост, а публиката и играчите са едно цяло. Нещо, което успя да накара дори Джо Харт да изпусне топката в неделя. Това на новия ни стадион не съм го усетил, на Хайбъри го имаше.

Ипсуич заложи тъкмо на това. Защитаваха се много добре, правеха и смислени неща в атака и то по начин, по който караха Голиат да трепери от провала. Типичната за феновете на Арсенал реплика, ако резултатът е 0:0 след 55-60 минути: „Няма страшно. Те ще се изморят накрая и ще вкараме.“ някакси не изглеждаше особено реална на „Портман Роуд“ снощи. За това сме виновни и ние, тъй като подаванията и движението ни по терена не бяха на ниво през целия двубой. През годините сме гледали къде-къде по-големи мъки и то срещу по-слаби отбори и с по-кадърни футболисти в нашите редици. С разликата, че колкото и технични да бяха Бергкамп, Пирес, Вилторд и Анри, те бяха готови за битка. Винаги съм твърдял, че големите играчи в Англия са тези, които успяват да смесят и балансират тези два компонента в играта си. Затова името на Роки все още се пее на всеки мач или поне на гостуванията, ако приемем, че семейство Баталанбабад от Калкута, настанени зад вратата на Clock End, не са чували за него.

В тази връзка, трябва да кажа, че участието на Аршавин в Cup битките е просто обидно. Сигурен съм, че преживяването е далеч от това, което е имал в Russia Super Petrol Big Bucks Cup, но апатията, която показа в два последователни cup мача, може да се определи само като обидна. Обидна към традициите на клуба, обидна за турнира и обидна за феновете. Неслучайно честичко ни показваха реакциите на зрителите в двубоя с Лийдс. Колко често се случва това? Изключително съм разочарован, че този играч не е готов да покаже готовност за промяна. Наистина, мачът с Челси бе голям удар за самочувствието му, тъй като той видя със собствените си очи как не фигурира в отбора, който изнесе най-силния мач за Арсенал през сезона. Оттогава е изпаднал в някаква пълна летаргия и ако скоро не промени нещо в себе си, не може да вини никой. Такова отношение никога не е виряло в The Arsenal. Ясно е на всички, че този човек е живял в Санкт Петербург цял живот и там се е ползвал със статут на абсолютен футболен император. Още от първите дни в Англия и от първите му интервюта се видя, че той няма да си пасне с Лондон лесно. Достатъчно символично е дори, че той пристигна по време на един от най-големите снеговалежи в историята на острова. Последваха коментари за данъци, женски шофьори, но и четири гола на Анфийлд, които тогава действаха като перде. Time to step up now, Mr. Arshavin!

Не ме разбирайте погрешно,  определено смятам, че във втория мач Арсенал ще надиграе съперника си зверски и освен ако не се случи нещо наистина изключително, ще има голове във вратата на Фулоп.  За съжаление, обаче, снощи отборът изглеждаше все едно се страхува да посегне към купата, за която толкова бленува. Не на думи след мача, ами тъкмо на терена се видя, че играчите отново повече се притесняват да не загубят, отколкото да сграбчат победата. А този път съперникът дори не беше Манчестър Юнайтед.

Не знам колко финала за Купата на Лигата има Ипсуич в историята си. Може дори и да са печелили някой, едва ли е толкова важно. По-важното е, че през 1978 година финалът за FA Cup противопоставя Тракторите на Боби Робсън и Топчиите на Тери Нийл. Въпреки, че времената са коренно различни, има доста паралели в двете ситуации. Арсенал е тоталният фаворит и се очаква Лиъм Брейди, Малкълм Макдоналд и Франк Стейпълтън да унижат противника си. Малко са тези, които прогнозират победа на Ипсиуч, но момчетата на Робсън взимат двубоя с 1:0. След мача, Супер Мак казва – „Вкараха ни само един, а можеха да са пет. Надиграха ни тотално. Добра работа, Боби Робсън“. А тогава отборът ни е изграден от непримирими футболисти във време, в което дори и най-големите магьосници като Брейди са се борели до последно за всяка топка.

Сега, когато сме толкова близо до трофей, текущата селекция от играчи в клуба показва най-голямата си слабост, а именно липсата на характер. Оставам на мнение, че ще преодолеем полуфинала, но остава и горчилката от това, че за родения в Унгария Тамаш Пришкин данъчните закони, времето и храната в Англия не са фундаментален проблем.

До нови срещи, приятели!

Нагоре