Публикации в категория ‘ASCB on the road’

ASCB в Мюнхен – импровизиран обширен пътепис

Здравейте отново след дълга пауза!

Искам да започна със специална благодарност за Дидо, чиято намеса доведе до посещението на третия ми мач (изобщо) на Арсенал. Ако не бяха той и Боби Киров (господин Hashishev във форума ), най-вероятно ентусиазмът ми щеше да отстъпи на грубата студентска реалност на българин в чужбина.

Пътешествието по посока Мюнхен се разви по план. Боби, Радо, Стани и Владо спряха във Виена в деня преди мача. Градът, в който се подвизавам в последните почти четири години и който е основната ми база за сравнение на други европейски градове.

Ден първи. Радо, Владо, аз и Боби Киров.

Ден първи.

На следващата сутрин потеглихме към баварската столица. Настроението ни беше подобаващо добро. Типично за хора, които се познават от доста време. Аз бях впрегнал целия си ентусиазъм, за да преборя умората от последните няколко работни дни. На никой етап от очакването на 13-и март не мислех за развоя на мача. Просто знаех, че цялостното преживяване ще е от много по-голямо значение. Когато губим, тъгата сякаш се разпределя помежду ни, всеки носейки своя дял. От друга страна, когато печелим, сякаш еуфорията са умножава. Тези моменти подхранват убеждението ми, че наистина фенството се простира по-далеч от дистанционното управление и покупка на артикули с някаква емблема. Далеч не съм най-радушният човек на земята, но такива моменти показват кои са истинските приятелства.

Достатъчно с лирическите отклонения. :) Минавахме бързо покрай образцови сгради и образцови земи, отделени от образцови мантинели на образцови пътища с образцови маркировки. Трябва ли да ви казвам какъв беше цялостният пейзаж? :) Такива моменти ме карат да осъзнавам колко ми липсва малко хаос понякога. Дори леката катастрофа малко преди границата с Германия не можа да забави пътуването ни значително. За щастие не изглеждаше като нещо сериозно и властите бързо бяха намерили начин да разчистят частите без да забавят прекалено движението.

Скоро след това се насладихме на алпийския пейзаж (образцов по един различен начин), като останалият сняг по върховете го превръщаше в приказна зимна картина. Неусетно преминахме на немска земя и скоро се отзовахме в предградието на Мюнхен. GPS-ът на нашия шофьор превърна намирането на хостела в лека формалност и окончателно уби интригата за търсенето на адрес на ново място. :)

Взехме билетите, оставихме багажа и потеглихме към Marienplatz, където срещнахме голяма част от гостуващите фенове на площада. Песента за Жиру беше любима на лондончани, макар да бе срещана и с недоволство от критиците му. Според мен причината е, че е най-забавната откъм мелодия. Въпреки влошаващото се време всички снимаха наред и очакването и  емоциите постепенно се покачваха.

Срещаха се и фенове на домакините, разбира се, но до реални проблеми изобщо не се стигна. Като повечето западноевропейци, германците са сдържани, на моменти дори твърде сдържани.

След няколко снимки отидохме при голямата част от софийския състав в един бар близо до площада. Там също имаше фенове и на двата опонента, а нашата маса се постара да приглася на песните на една „английска” маса в ъгъла. Един от тях дойде да пее с нас и дори ми подари знаме на Арсенал. Доста голямо, без конкретна регионална принадлежност и гордо носещо старата емблема. Бързо решихме да им подарим един от нашите шалове. До края на вечерта се оказа, че не само те са получили шал на Арсенал България. Лично аз много си харесвам шала, но идеята да популязираме клуба по този начин сякаш е още по-добра.

На излизане от бара си разделихме бутилка водка, подпомогнати от представители на „Арсенал Словения”. Някои от тях се оказаха стари приятели на Ради (Radsenal във форума) и това ни превърна в една от най-шумните групи на площада.

Леко замаян, аз вече не можех да правя съпоставки между Мюнхен и Виена, като и засилващият се вятър не ми правеше впечатление. Най-накрая потеглихме към метрото, което бе наистина пълно до предела си (потеглихме към стадиона около 19:45 местно време). Имаше доста „цивилни” германци сред джунглата от пияни англичани. Един от тях ми каза, че пътят до Алианц Арена трае повече от 15 минути. На слизане тези минути ни се сториха доста повече, като времето обещаваше все по-трудни условия за нашите момчета на терена.

И да паднем, и да бием...

И да паднем, и да бием…

Стадионът изглеждаше внушително в нощта. Най-голямата разлика спрямо Алианц Арена по телевизията е, че сградата е доста по-голяма в действителност. Тази вечер светеше в червено, но доколкото разбрах цветовете зависят от това дали Байерн, Мюнхен 1860 или Бундестимът играят. Въпреки това бе забавно да прочета мнения от фенове на Байерн, че модерната арена привлича много туристи и че „успехите в Европа спряха, откакто сме на новия стадион”. Звучи ли ви познато? :)

Стигнахме до стадиона тъкмо навреме и намерихме нашия сектор около минута преди началото на мача. Но не всички се движехме заедно. Някои от нас дори изпуснаха първия гол. Местата ни бяха на самия горен край на стадиона в най-отдалечения сектор. Аз и момчетата от фенклуба пеехме с цяло гърло, като слисаните немски фенове допринесоха за това да „превземем” атмосферата на стадиона. За показателна намерих случката с един англичанин, който се настани до мен чак към 20-ата минута. Без да е особено активен в песните, той бе изненадан да разбере, с помощта на светлинното табло, че изобщо сме вкарали. Очевидно гостуващите ни фенове винаги пеят като за последно, с или без гол в наша полза.

Преобладаваха песните за Жиру и Касорла, по причини, които по-горе съм описал. Все пак имаше време и за „One nill to the Arsenal”. Дори доминацията на Байерн до края на първото полувреме не помрачи особено нашето настроение, като лично аз видях много по-добро представяне, отколкото очаквах."Tower Cam"

На полувремето помогнах на Владо да закачи знамето на Стара Загора. Търсете го във втората част на записа. :) След интервала нещата на терена бавно се подобряваха от наша гледна точка. Песните не спираха, но повечето се насочиха към съдията, който, подобно на онзи срещу Милан миналата година, направи всичко възможно играта да се накъса напълно. Неприятен остана моментът със засадата, защото на стадиона феновете последни забелязват флага. После дойде голът, който отново отпразнувахме подобаващо, но той сякаш бе отделен само на един миг от симулацията на Робен, която прати Байерн в обетованата земя около нашето флагче за ъгловия удар.

Като всички и аз бях много доволен от огранизацията в защита и представянето на Фабиански, но те идват в твърде късен етап от сезона. Един мач няма да направи футболната ни пролет, като и четвърто място не би следвало да е особена чест, но не вярвам да има фен, който вътре в себе си да не е изпитал поне малко гордост от раздаването и смелостта, която най-сетне показахме. Споделях мнението на Боби (Киров) преди мача – ние двамата нямахме особена вяра, но силна надежда. Не смятам, че вярата е есенциална, що се отнася до феновете. Максималното, което можем да направим, е да подкрепяме отбора до последната минута. Вече кой в какво вярва си остава личен избор.

Немските фенове бързо се изнизаха, като повечето от тях бяха по-скоро унизени отколкото щастливи от класирането си. Отново прилики с „Емиратс” в това отношение. Огледах се и видях много тъжни лица, но с оглед на очакванията ми, аз получих всичко, за което бях дошъл, та дори и повече. Сбогувахме се с тези от нас, които бързаха и се наредихме на дългата опашка към метрото.

Вечерта приключи в Хостела, като в малкото барче в сградата гледахме повторения от двубоя заедно с някои други арсеналци, които бяха избрали да се настанят там. Заобиколени от стари приятели, нашето настроение бе много по-добро от тяхното. По-активните представители на дружеството дори останаха да играят билярд до малките часове на денонощието.  Аз и хората от моята кола предпочетохме да спестим малко сили за следващия ден. Като цяло останах доволен от мястото и бих го препоръчал на всеки, който иска да посети Мюнхен за кратко.

Спирка в Залцбург.

Спирка в Залцбург.

Нашата кола прекара следващия ден в туризъм, най-вече в (магазините на) Мюнхен и Залцбург. Оставиха ме във Виена, като по-късно до мен достигнаха новините за проблемите в Унгария със силния сняг. За щастие всички са се прибрали благополучно, но връщането е било особено тежко. Това е и една от причините техните впечатления и снимки да достигнат до вас с известно закъснение.

Преживявания като тези се оценяват напълно след време, когато всички се приберем и делникът ни върне към обичайните ни задължения. Досега не съм бил на скучна екскурзия с ASCB, но се съмнявам, че такива изобщо съществуват.  Най-добро си остава усещането да срещнеш хора, които от месеци не си виждал и разговорът ви да продължи сякаш никога не е спирал. На моменти направо не осъзнаваме колко късмет имаме, че точно фенклубът на нашия отбор е стигнал толкова далеч.

Спестих някои по-малко пристойни детайли от мероприятието, но с удоволствие бих ги споделил на тези, които се интересуват. :)

До нови срещи и да си пожелаем повече мачове мачове като този! Пожелавам ви също и повече посещения на мачове с нашия фенклуб, за да усетите сами това, което ние усетихме!

Българско участие в новия брой на Gooner magazine!

След като само червеният картон на Джак, симулацията на Шамак и победата на Тотнъм успяха да замъглят футболния уикенд, идват и още добри новини, този път лично за нас – членовете на фен клуба на Арсенал в България.  Нашият добър приятел Майкъл Фармър успя да убеди редактора на Gooner, че преживяването на ASCB в Белград има място в списанието. И така, след като разказът ни от Атина успя да намери място единствено на уебсайта Online Gooner, сега гордо можем да заявим, че България и фен клубът, са на страниците на най-четеното списание на Арсенал тематика. Новият брой, озаглавен The Jack Factor, е съвсем пресен и освен за мача в Белград, съдържа анализ за играта на Шамак, разкази от последния ни триумф на White Hart Lane, както и някои доста остри гледни точки съсредоточени върху може би най-дискутираните фигури в нашия любим клуб – Арсен Венгер и Робин ван Перси.

Предната и задна корици на новия брой в типичен за Gooner magazine стил

Като цяло, списанието винаги е било харесвано от всякакви генерации фенове. Винаги представя различни гледни точки и изобилие от любопитни материали от далеч отминали времена. Да си призная, не съм чел скорошни броеве, но са ми попадали разни стари и бих казал, че си заслужава. Който се интересува, спокойно може да се регистрира в онлайн магазинът. Списанието струва само £2, а доставката с Air Mail е дори по-евтина. Може да се плати с кредитна карта, или чрез PayPal.

Предполагам, че много хора се чудят защо изписах толкова за участието ни в Gooner без да поместя самия разказ. Та, ето го и него. Предварително се извинявам, че нямах време да го преведа на Български, но такава идея има и се надявам, че няма да мине много време преди да я реализираме. Еnjoy!

As usual, our trip began at the central parking lot of the national stadium „Vasil Levski“ in Sofia. It is funny how the draw this year turned out. In 2007, we went to Buchurest. An year later – Fenerbahce in Turkey. After that, the winter of 2009 presented us with the opportunity to visit Athens. Everyone was saying that it is Serbia’s turn now and luckily enough, they had a team we could face. There was some strange feeling that we are going to get Partizan. Some of us were even making plans before the draw took place. As not most us can cope financially with going to many games a season, we very much rely on the Champions’ League. I cannot describe the feeling when we got Partizan. Immediately you think about the large group that is going and all the memorable things that are going to happen during the trip. We were going to take off for Belgrade on matchday at about twelve. Exactly one hundred and one of us had gathered and got on the two coaches. The singing had already started before we even reached the Serbian border. When we got there, everybody was searched and when we got back on our way, several police cars had joined our travelling party. They were to escort us safely to the ground. As soon as we hit Belgrade, you could tell that something big was going to take place. Partizan colours were flying everywhere and it was packed with policemen. We got off at Humska street, which is right next to Partizan’s ground. The five and a half hour trip had gone in a blink of an eye and the main part of our journey was yet to begin. We were first on the scene and wasted no time. The arriving Partizan fans looked surprised that a lot of us had gotten there quite early and were at full voice.

Tипичен ASCB on Tour момент

Soon, our secretary, who had gone to meet with Mrs. Jill Smith to get our tickets, joined us and off we went. As we already knew, the ground  differs from many that host Champions’ League matches. It has a typical Balkan look – small, but cosy, with that feeling of a people’s stadium about it. It was no surprise that the Grobari filled the stands and had come prepared, though. Partizan is not one of those Eastern European clubs that reach the group stage every year and this game was huge for them. As expected, the choreography was very impressive. One of their banners had a steam roller crushing Big Ben and the London eye on it, a clear sign of the Serbs’ determination to make themselves known amongst the Arsenal fans. There were a few thrown objects, but overall it was not such a hostile atmosphere. I must say that after the grand opening, they were a bit legging behind vocally at times. Even when they levelled the score, when you would presume that they are going to be firmly at it. As if they were already getting signals that this game will not end well for them. Over at our section, we met with a few lads we know from past trips and made some new acquaintances as well. As always, Arsenal away support was good, despite the fact that the importance of the game cannot be compared to Rome, or Milan a few years back. I can’t say we were too concerned about the result. We always looked like winning, even after Andrey missed the penalty. That gave us good ground to concentrate on supporting the lads and even outsinging the hosts for some patches of the game. We were really pleased to have witnessed the great performance that Fabianski put in goal. He made some very vital stops and hopefully this game will be the springboard he needs. Game was over in a flash, as usual, and we went down to applaud the players. There are always mixed feelings accompanying that. While it is very pleasing to witness your heroes acknowledging the support, it also means that the journey is almost over. The Partizan fans showed great commitment and most of them did not leave the ground,  and were at full voice even half an hour after the final whistle. It deserved our applause, which was pretty much the last thing we did, as were already leaving the stadium, getting ready to hop on the coaches again.

Tова е от мен. Надявам се, че първият ми принос за блога ще донесе позитивни емоции и някои нови идеи на вас, а пък аз ще се съсредоточа в подкрепа на Блекпуул и неповторимия продукт на гениалните чешки братя Прошек.

До нови срещи!

Нагоре