Author Archive

Brand New (Podcast 3×01)

Здравейте на всички!

Този път водещите не са Васко, Петко, Боби и компания. Събрахме се, за да направим първият си подкаст на тема скорошните събития и мачове.

Надяваме се новия епизод да ви хареса!

Play

Podcast 2014

Здравейте отново.

С подкрепата на Сашо се събрахме аз, той, Васко и Петко след огромен зимен сън. Темите са, както винаги, актуалните. Приятно слушане!

Play

Защитата на Венгер като самоцел

Здравейте, драги изстрадали читатели!

Вълнуващи времена в северен Лондон. Вълнуващи в негативния смисъл на думата. В ерата на глобализацията и интернет за всеки от нас е много по-лесно да следи настроенията на арсеналското множество по целия свят. Аз съм сравнително редовен посетител на родния сайт и най-вече на форума на фенклуба на Арсенал в България. Но едно време това не ми беше достатъчно. Прекарвах часове в един-два чуждестранни форума, характерни с „обобщителния” им характер. Фенове на всички отбори, с различни демографски профили и отрасли в коренно различна среда. Там също имаше буйни страсти, по нищо неотстъпващи на нашенските. Дори имаше един ирландски „арсеналец”, който беше особено неприятен с изменчивото му мислене след всеки слаб мач. Спомням си, че тогава дори основах онлайн клуба „With Wenger ‘till I die”. Признавам, че се отметнах от думите си след няколко сезона. Постепенен, но сигурен процес. Някъде след като Алмуня беше потопил още един щурм към титлата.

Но защо изобщо го бях създал? Може би защото вярвах, че начело на нашия клуб седи един не просто успешен, но и отговорен и достоен човек. Вярвах, че икономическото му образование и гордостта му не пречеха да извлича максимума от наличното и че ако види, че това вече не е така, той най-добре ще усети кога да предаде поста на наследника си. По същия начин, по който отсъждаше по перфектен начин кога по-старите ни играчи показват спад във физическите си данни. Договорите за една година винаги са били повод за полемика, но тогава решението не изглеждаше толкова спорно.

„Избърсвам праха” от блога на „Арсенал България“, за да напиша статия по същата тема, като предпоследната ми за Венгер (One Arsene Wenger и конфликта между феновете). Ако искате да си припомните мнението ми с подробното описание на миналите сезони, може да го прочетете точно там. Сега искам единствено да допълня основната мисъл.

След още един сезон, в който отборът показва две поляризирани лица, хората, които бяха непреклонни в позицията си, стават все по-малко. Съмнението бавно се промъква и в умовете на най-деликатните. Фенове на един и същ отбор се нападат помежду си, от онлайн платформите, до улиците на Лондон. Но цялостно се забелязва как вълната на неодобрение към нашия най-успешен мениджър бавно и сигурно расте.

Синдромът "край на сезона".

Синдромът „край на сезона“.


Тук искам да акцентирам върху интересното. Моите приятели от фенклуба често критикуват нашия форум и първосигналното мислене на някои от най-активните му потребители. Но истината е, че мястото се промени в последните години. Хората си изградиха навици, особено с оглед на сходните сценарии от сезон на сезон. По мои наблюдения, почти никъде няма да намерите толкова стриктен и „внимателен” тон към Арсен и всичките му играчи, дори да преровите целия интернет. Точно така, за мен форумът на Арсенал България е едно изключително умерено място, на фона на други онлайн платформи. Да, често се случва някой нов потребител да напада играчите или мениджъра, често показвайки инфантилно мислене и безкомпромисен и жесток тон, но в това няма нищо „българско”.

За сметка на това, „защитното” мислене и гордата подкрепа на всичко живо, облякло нашия екип, на моменти надхвърля всякаква логика. Хората гледат с чест на „перспективата”, на „дългосрочния план” и на миналото се гледа като източник на изколната истина за правотата на Арсен. Един доста избирателен поглед на отминалите години, който всеки сезон го прави все по-далечно. Едно време наистина мислех, че хората искат да защитят честта на Арсен на всяка цена, но сега всичките аргументи, предъвкани вече хиляди пъти, единствено разводняват сериозните дискусии по темата. Чак се чудя дали хората не използват ситуацията, за да се разсеят сами от случващото се. Един потребител обижда мениджъра и следващите десетки мнения са на „рицари” приели публикацията като предизвикателство. Със сигурно е по-лесно да се съсредоточиш върху изравянето на старите, все по-носталгични аргументи за добрите дни на Арсен, вместо да погледнеш към настоящите проблеми. Освен това е отлично алиби и отклонение от наистина належащата тема.

За мен това е жалко, защото и при нас и по целия свят има недоволни фенове на Арсенал, които задават повече от логични и искрени въпроси. Те имат право да ги задават и единствено по този начин може да се стигне до някакво решение в очите на всички. Иначе е ясно, че ние сме безгласни букви и че никога няма да повлияем на случващото се на високо ниво. Но затова ли гледаме футбол? Нито аз, нито вие, някога ще изберем стартов състав, ще направим смяна, или трансфер в нашия любим клуб. Но нима това е смисълът на подкрепата на един отбор? Точно най-големият чар на този спорт са нюансите и решенията които се взимат при всеки мач, а и между мачовете. Замисляли ли сте се с колко човека сте винаги на едно мнение? Възможно ли е това изобщо? Защото развитието на нашия тим задава много повече въпроси от актуалния „за или против” Венгер. Има достатъчно база за разногласия.

А ние имаме проблеми. Достатъчно проблеми, за да не превръщаме всеки спор в обиди, следвани от пледоарии за отдавна минали дни. Някои от нас са прекалено състрадателни към Арсен. Той ни направи фенове, но клубът Арсенал ще го надживее. Той живее с тежестта на работата си, но не е мъченик. Един от най-добре платените мениджъри в играта. Отнася се с презрение към медиите и все по-често надценява качествата на привлечените от него играчи. Не казвам, че положението не е деликатно. Играчите трябва и да вярват, но самовнушението няма да ги направи по-велики. Изглежда сякаш предишните успешни състави наистина не са се нуждаели от потупване по рамото и не са се „вдигали” по интервютата след всеки слаб мач. Сякаш имаше много по-малко пресконференции, много по-малко изказвания и един по-агресивен и непримирим състав. Защото въпреки всичките ни страхотни индивидуалности, тези хора наистина си помагаха на терена. С малки изключения отвръщахме на агресията с агресия. Несправедливостта вбесяваше играчите не по-малко от нас самите. Помните ли как Анри говореше с Майк Райли след мача на Олд Трафорд? Ами последният финал, който спечелихме? Трябва ли да споменавам Киоун срещу ван Нистерлрой? Далеч изглеждат тези дни.

Истината е, че съвременните футболисти живеят в собствена реалност, но никъде това не е по-подхранено от политиката на уединение, която Арсен практикува. С разрастването на клуба като глобална марка се губят някои от по-личните връзки, които играчите едно време са имали с феновете. Вече не говорим за семейната атмосфера на Хайбъри, а за една огромна империя. Това не са мои думи, това е мнението на Кевин Уичър (автор на списанието Gooner) от книгата му „Making of a modern superclub”. Това бе и причината да правим дълги години летните лагери в Австрия. От първа ръка мога да кажа, че по-спокойно място в Европа трудно би могло да се намери. Идеята ми е, че цялата тази близост, която социалните мрежи и постоянните снимки симулират, е една лъжа. Това са млади момчета и животът им е твърде безпроблемен, за да вникнат в дъното на нашата спортна злоба.

Не знаем какво следва, но всеки има мнение.

Не знаем какво следва, но всеки има мнение.


„Само трофеите ли ви интересуват?”

По мои наблюдения съществуват два типа „стари” фенове. Едните парадират с тяхното търпение и държат да демонстрират, че в дългосрочен план по-„висши” цели са важни. Другите отдавна критикуват Венгер и постепенно негативизмът им се засилва. Лично аз се убеждавам, че с гледане в перспектива всичко може да се смекчи. Нищо няма значение, стига да сме живи и здрави. „Може никога никога нищо да не спечелим, но ще сме фенове на този отбор и това е.” Дотук добре, но нима тези хора никога за нищо не се ядосват? Това безгрижие не ми изглежда искрено. Хората негодуват далеч не защото ги интересуват само трофеите, а защото с лека ръка проиграхме отлични моменти да ги вземем. Трудът на нашите играчи и нашият мениджър щяха да бъдат отпечатани на тези трофеи, а в бъдеще няма гаранция, че такива сезони ще са често явление.

Напоследък похватът с „търпението“ се използва за защита на някой играч. Жиру е феномен в този случай. Феновете го сравняват с Рамзи, отново изключително селективно. Не помня такава защита срещу друг нападател на Арсенал. Сякаш нямаше достатъчно любов за Шамак. А той просто бе засенчен от много по-качествен (като играч) играч. Ако вземем нов силен нападател, Жиру ще може да краси нашата скамейка дълги години. Защото цената му при нас не се е вдигнала особено. Когато един фен иска да защити играч, той винаги ще намери начин. При оценяването на качествата на всеки един има голям субективен момент и симпатията често играе решаваща роля. Аз нямах нищо против Жиру, когато пристигна, но в момента не виждам никаква причина и да му симпатизирам. Не е като да играе без пари, по дяволите. Ще го освиркат ли? Горкият той. Играчите, които са ми симпатични, няма да са симпатични на някои от вас и обратно. За едни сме готови да дадем повече време, за други сме готови за сделка при първата спекулация за напускане. Едно време наистина Венгер ни бе дал повод да сме търпеливи с почти всички негови трансфери. Но в настоящия момент добрите и лошите сделки са все по-близо по брой. Това съответно води и до повече въпроси.

Друго множество пък се опитва да омаловажи негодуванието около целия клуб. За тях също нищо не е станало и те предпочитат да гледат от високо, сякаш са дясната ръка на Арсен. Пак говорим по-скоро за самоцел, за някогашна лоялност, която сега е просто инат, който не дава ясни индикации за бъдещо развитие. А едно време тези хора наистина изглеждаха убедителни! Елементарната аналогия е за музикантите, които настояват да умрат на борда на Титаник и продължават да свирят една и съща мелодия вече няколко сезона. Критиката и думите на зложелателите със сигурност стигат до Арсен, но предстои да видим дали няма да се отнесе с тях както го е правил досега и с най-малките съвети от външна страна – с презрение и безкрайна гордост. Затова смятам старата фраза „Arséne Knows“ за изключително непродуктивна за футболното бъдеще на този клуб.

Тук искам да подчертая, че моментът на смяна на позицията е ключов. Човек, който още в първите години след загубения финал за Шампионската лига вече е говорил за смяна на мениджъра, е бил по-скоро нетърпелив и неразумен. Тогава наистина тъкмо сменяхме поколение и сякаш все още можехме да се вдигнем за важните мачове. Стадионът се изплащаше и стабилността беше наистина решаваща. Малко суша нямаше да убие никого. По същия начин обаче трябва да се забележи моментът, когато развитието прогресивно става все по-незначително, като стъпките в последните осем години са по-скоро назад, независимо какво ни казват цифрите в края на финансовата година.

Моментът е подходящ Венгер да си отиде с трофей. Важно е човек да усети сам края на една ера. Винаги се сещам за Дейвид Сиймън и начина, по който той изпусна правилния момент да окачи обувките. Сега мнозина го помнят с гола на Роналдиньо и слабата му форма от последните активни години. Хората забравиха бързо един легендарен вратар и за Арсенал, и за Англия. По същия начин сега Арсен ще бъде запомнен с тези звучи шамари от ключовите противници, дошли по един сходен начин. Каквото и да говорим, всеки един от нас започва сезона с поглед към мачовете с топ четири и се бои от най-лошото. Рекордът ни на стадионите на Манчестър Юнайтед и Манчестър Сити се влошава, а Челси преди години не можеха и да мечтаят за такава поредица срещу нас. Към всичко това ще бъде добавена и „сушата”, като дори ние да знаем за нашия прекрасен стадион и трудът за осъществяването му, това извинение не може да важи за някои шокиращи решения взети през този период. Не знам какво ще стане през лятото, но надеждата ми за промяна остава.

Случи се!

Може би трябваше да го предположим в самото начало на лятото… Интервютата на Арсен ни навеждаха на мисълта за вълнуващ край на трансферния прозорец… Но колко пъти неговите думи са били просто пушек без огън? Повечето фенове си избират един конкретен случай от миналото и се опитват да правят изводи от него. Истината е, че тези от нас, които гледат  Арсенал от повече лета, знаят, че за сигурни сделки и за тенденция в поведението на Арсен трудно може да става дума. Накратко – вълнуващи времена за клуба в последно време, като рядко емоциите са били позитивни.

Превръщаме се в един от най-важните "немски" отбори.

Превръщаме се в един от най-важните „немски“ отбори.

По един или друг начин не виждах смисъл (както правят милиони за удоволствие на Скай, Туитър и всички спортни новинарски агенции) да прекарам интимен ден с лаптопа си и вместо това отидох на планина в деня, в който прозорецът затваряше. За кратко дори забравих да мисля за това коя от абсурдните спекулации е най-вероятна да стане реалност. Откакто загубихме повече от унизително с 8-2 на Олд Трафорд, нашият мениджър сякаш се пристрасти към тези „сега или никога” сделки в последния възможен миг. Въпреки всичките аргументи, че новите играчи пропускат подготовката и изпитват трудности със светкавичната смяна на културата и стила на игра, Венгер го направи отново.

А колко се радваме, че го направи! Без дори да смятам, че този трансфер ще реши всичките ни проблеми, забелязвам, че хората правилно гледат на случилото се като на изявление към цяла футболна Европа. Радостта беше пълна, когато отворих Arsenal.com и макар и забавена от скоростта на интернета ми, снимката на Месут се появи преди рекламите, интервютата и всичките секции, които никога няма да прочета.

Изненада

През годините следях бегло кариерата на Йозил. Нашият мениджър пък явно никога не го е изпуснал от поглед. Както и в много други случаи, но този път реши да се намеси решаващо. Личните ми спомени от Месут включват най-вече представянето за Германия, когато достигнаха трето място на световното в Южна Африка. Откакто премина в Реал Мадрид можех само да адмирирам подаванията му, които ми напомняха на Фабрегас, макар и от малко по-различен тип играч.

Турският германец беше невероятно ценен за тях, но те тепърва ще усетят това. Убеден съм, че ако Моуриньо още бе мениджър, Йозил никога нямаше да напусне „Сантяго Бернабеу”. Играчи като Бейл и Роналдо продават фланелки и концентрират медийното внимание върху себе си, докато магията на Месут сякаш остава на заден план за повърхностния поглед на младите футболни фенове.

Тук се сещам да кажа, че макар и да бях готов да приема Суарез в един момент от лятото, се радвам, че играчът, с който подписваме, е пълната противоположност на неговия неприятен характер. Не се сещам за друг съвременен футболист, който да приема по-спокойно фауловете срещу него във всеки мач. Може би точно този безкрайно спокоен характер е причина Йозил никога да не попада в заглавията на вестниците по „грешните” причини. Неведнъж съм гледал как доминира мачове с безизразната си физиономия. В случая наистина „тихата вода” се оказва най-дълбока.

Според мен това бе безумно решение на Перез и компания, което за наше щастие дойде в отличен момент. Макар и най-голямата продажба в историята на „Кралския” клуб, смяната на толкова качествен плеймейкър, само за да се налага новото испанско попълнение Иско, тепърва ще окаже последствия върху кампанията на Анчелоти. С тази стъпка засенчваме сделките за привличането на ван дер Ваарт, Снайдер, или Робен, респективно в Тотнъм, Интер и Байерн.

В интервюто си пред немската футболна асоциация  Йозил демонстира високото си самочувствие и със съвсем равен глас заяви, че би могъл да се впише във всеки клуб в света без проблем и че думите на Арсен и предизвикателството на Висшата лига са наклонили везните в наша полза.

Играч от такава класа не сменя клуба си всеки ден.

Играч от такава класа не сменя клуба си всеки ден.

Къде са критиците на Венгер сега?

Въпросът се използва често от  хора, за които честта на Венгер е на първо място във всяко едно отношение. Проблемите ни в защита и нападение остават нерешени и съставът не ми изглежда готов за борба на всички фронтове, но реакцията на цялото „арсеналско” войнство е красноречива. За няколко часа „томахавката бе заровена” в спора „За” и „против” Венгер и си спомнихме колко бяха хубави времената, когато всички фенове бяха задружни.

Но след като еуфорията утихне, единствено резултатите ще запазят доброто настроение около клуба. „Фракциите” продължават да съществуват и Венгер, Крьонке и Газидис все още имат въпроси за отговаряне. Но важната първа стъпка бе направена. Без да споделям оптимистичните прогнози за „новата ера”, не се съмнявам, че това е трансфер, от който печелим не само ние, но и Висшата лига като цяло. Бейл напусна Острова, но пък там акостира вторият най-добър (според самия Сеск Фабрегас) играч на Реал Мадрид.

Седмицата за всички нас ще премине във внимателно гледане на мача на Германия и убиване на времето с реденето на въображемите формации, с които можем да започваме мачовете. А доколко случилото се ще е начало на нещо голямо, предстои да разберем…

ASCB в Мюнхен – импровизиран обширен пътепис

Здравейте отново след дълга пауза!

Искам да започна със специална благодарност за Дидо, чиято намеса доведе до посещението на третия ми мач (изобщо) на Арсенал. Ако не бяха той и Боби Киров (господин Hashishev във форума ), най-вероятно ентусиазмът ми щеше да отстъпи на грубата студентска реалност на българин в чужбина.

Пътешествието по посока Мюнхен се разви по план. Боби, Радо, Стани и Владо спряха във Виена в деня преди мача. Градът, в който се подвизавам в последните почти четири години и който е основната ми база за сравнение на други европейски градове.

Ден първи. Радо, Владо, аз и Боби Киров.

Ден първи.

На следващата сутрин потеглихме към баварската столица. Настроението ни беше подобаващо добро. Типично за хора, които се познават от доста време. Аз бях впрегнал целия си ентусиазъм, за да преборя умората от последните няколко работни дни. На никой етап от очакването на 13-и март не мислех за развоя на мача. Просто знаех, че цялостното преживяване ще е от много по-голямо значение. Когато губим, тъгата сякаш се разпределя помежду ни, всеки носейки своя дял. От друга страна, когато печелим, сякаш еуфорията са умножава. Тези моменти подхранват убеждението ми, че наистина фенството се простира по-далеч от дистанционното управление и покупка на артикули с някаква емблема. Далеч не съм най-радушният човек на земята, но такива моменти показват кои са истинските приятелства.

Достатъчно с лирическите отклонения. :) Минавахме бързо покрай образцови сгради и образцови земи, отделени от образцови мантинели на образцови пътища с образцови маркировки. Трябва ли да ви казвам какъв беше цялостният пейзаж? :) Такива моменти ме карат да осъзнавам колко ми липсва малко хаос понякога. Дори леката катастрофа малко преди границата с Германия не можа да забави пътуването ни значително. За щастие не изглеждаше като нещо сериозно и властите бързо бяха намерили начин да разчистят частите без да забавят прекалено движението.

Скоро след това се насладихме на алпийския пейзаж (образцов по един различен начин), като останалият сняг по върховете го превръщаше в приказна зимна картина. Неусетно преминахме на немска земя и скоро се отзовахме в предградието на Мюнхен. GPS-ът на нашия шофьор превърна намирането на хостела в лека формалност и окончателно уби интригата за търсенето на адрес на ново място. :)

Взехме билетите, оставихме багажа и потеглихме към Marienplatz, където срещнахме голяма част от гостуващите фенове на площада. Песента за Жиру беше любима на лондончани, макар да бе срещана и с недоволство от критиците му. Според мен причината е, че е най-забавната откъм мелодия. Въпреки влошаващото се време всички снимаха наред и очакването и  емоциите постепенно се покачваха.

Срещаха се и фенове на домакините, разбира се, но до реални проблеми изобщо не се стигна. Като повечето западноевропейци, германците са сдържани, на моменти дори твърде сдържани.

След няколко снимки отидохме при голямата част от софийския състав в един бар близо до площада. Там също имаше фенове и на двата опонента, а нашата маса се постара да приглася на песните на една „английска” маса в ъгъла. Един от тях дойде да пее с нас и дори ми подари знаме на Арсенал. Доста голямо, без конкретна регионална принадлежност и гордо носещо старата емблема. Бързо решихме да им подарим един от нашите шалове. До края на вечерта се оказа, че не само те са получили шал на Арсенал България. Лично аз много си харесвам шала, но идеята да популязираме клуба по този начин сякаш е още по-добра.

На излизане от бара си разделихме бутилка водка, подпомогнати от представители на „Арсенал Словения”. Някои от тях се оказаха стари приятели на Ради (Radsenal във форума) и това ни превърна в една от най-шумните групи на площада.

Леко замаян, аз вече не можех да правя съпоставки между Мюнхен и Виена, като и засилващият се вятър не ми правеше впечатление. Най-накрая потеглихме към метрото, което бе наистина пълно до предела си (потеглихме към стадиона около 19:45 местно време). Имаше доста „цивилни” германци сред джунглата от пияни англичани. Един от тях ми каза, че пътят до Алианц Арена трае повече от 15 минути. На слизане тези минути ни се сториха доста повече, като времето обещаваше все по-трудни условия за нашите момчета на терена.

И да паднем, и да бием...

И да паднем, и да бием…

Стадионът изглеждаше внушително в нощта. Най-голямата разлика спрямо Алианц Арена по телевизията е, че сградата е доста по-голяма в действителност. Тази вечер светеше в червено, но доколкото разбрах цветовете зависят от това дали Байерн, Мюнхен 1860 или Бундестимът играят. Въпреки това бе забавно да прочета мнения от фенове на Байерн, че модерната арена привлича много туристи и че „успехите в Европа спряха, откакто сме на новия стадион”. Звучи ли ви познато? :)

Стигнахме до стадиона тъкмо навреме и намерихме нашия сектор около минута преди началото на мача. Но не всички се движехме заедно. Някои от нас дори изпуснаха първия гол. Местата ни бяха на самия горен край на стадиона в най-отдалечения сектор. Аз и момчетата от фенклуба пеехме с цяло гърло, като слисаните немски фенове допринесоха за това да „превземем” атмосферата на стадиона. За показателна намерих случката с един англичанин, който се настани до мен чак към 20-ата минута. Без да е особено активен в песните, той бе изненадан да разбере, с помощта на светлинното табло, че изобщо сме вкарали. Очевидно гостуващите ни фенове винаги пеят като за последно, с или без гол в наша полза.

Преобладаваха песните за Жиру и Касорла, по причини, които по-горе съм описал. Все пак имаше време и за „One nill to the Arsenal”. Дори доминацията на Байерн до края на първото полувреме не помрачи особено нашето настроение, като лично аз видях много по-добро представяне, отколкото очаквах."Tower Cam"

На полувремето помогнах на Владо да закачи знамето на Стара Загора. Търсете го във втората част на записа. :) След интервала нещата на терена бавно се подобряваха от наша гледна точка. Песните не спираха, но повечето се насочиха към съдията, който, подобно на онзи срещу Милан миналата година, направи всичко възможно играта да се накъса напълно. Неприятен остана моментът със засадата, защото на стадиона феновете последни забелязват флага. После дойде голът, който отново отпразнувахме подобаващо, но той сякаш бе отделен само на един миг от симулацията на Робен, която прати Байерн в обетованата земя около нашето флагче за ъгловия удар.

Като всички и аз бях много доволен от огранизацията в защита и представянето на Фабиански, но те идват в твърде късен етап от сезона. Един мач няма да направи футболната ни пролет, като и четвърто място не би следвало да е особена чест, но не вярвам да има фен, който вътре в себе си да не е изпитал поне малко гордост от раздаването и смелостта, която най-сетне показахме. Споделях мнението на Боби (Киров) преди мача – ние двамата нямахме особена вяра, но силна надежда. Не смятам, че вярата е есенциална, що се отнася до феновете. Максималното, което можем да направим, е да подкрепяме отбора до последната минута. Вече кой в какво вярва си остава личен избор.

Немските фенове бързо се изнизаха, като повечето от тях бяха по-скоро унизени отколкото щастливи от класирането си. Отново прилики с „Емиратс” в това отношение. Огледах се и видях много тъжни лица, но с оглед на очакванията ми, аз получих всичко, за което бях дошъл, та дори и повече. Сбогувахме се с тези от нас, които бързаха и се наредихме на дългата опашка към метрото.

Вечерта приключи в Хостела, като в малкото барче в сградата гледахме повторения от двубоя заедно с някои други арсеналци, които бяха избрали да се настанят там. Заобиколени от стари приятели, нашето настроение бе много по-добро от тяхното. По-активните представители на дружеството дори останаха да играят билярд до малките часове на денонощието.  Аз и хората от моята кола предпочетохме да спестим малко сили за следващия ден. Като цяло останах доволен от мястото и бих го препоръчал на всеки, който иска да посети Мюнхен за кратко.

Спирка в Залцбург.

Спирка в Залцбург.

Нашата кола прекара следващия ден в туризъм, най-вече в (магазините на) Мюнхен и Залцбург. Оставиха ме във Виена, като по-късно до мен достигнаха новините за проблемите в Унгария със силния сняг. За щастие всички са се прибрали благополучно, но връщането е било особено тежко. Това е и една от причините техните впечатления и снимки да достигнат до вас с известно закъснение.

Преживявания като тези се оценяват напълно след време, когато всички се приберем и делникът ни върне към обичайните ни задължения. Досега не съм бил на скучна екскурзия с ASCB, но се съмнявам, че такива изобщо съществуват.  Най-добро си остава усещането да срещнеш хора, които от месеци не си виждал и разговорът ви да продължи сякаш никога не е спирал. На моменти направо не осъзнаваме колко късмет имаме, че точно фенклубът на нашия отбор е стигнал толкова далеч.

Спестих някои по-малко пристойни детайли от мероприятието, но с удоволствие бих ги споделил на тези, които се интересуват. :)

До нови срещи и да си пожелаем повече мачове мачове като този! Пожелавам ви също и повече посещения на мачове с нашия фенклуб, за да усетите сами това, което ние усетихме!

Нагоре